Азис Мурад / Селски кмет

„Днес България е свободна държава, но мнозина я напускат. А усещането за несправедливост е масово, защото свободата е път, който всеки от нас трябва да извърви…”
(Румен Радев-Президент на РБългария)
- Кмете, кога ще ходиш в града – да ми купиш от хапчетата за кръвно, че са на свършване! – провикна се бай Халил, провесил шия от ниския зид на двора пред каменната си къща, подавайки стара опаковка от лекарството.
- В петък, пазарния ден, Халил ага, ако е късмет, че и тука имам много неща да свърша.
Вече му бе писнало да пълни газови бутилки, да купува лекарства за хора и животни, та даже да носи сухоежбина от града за хората си. След 10 години кметуване, той вече се чувстваше уморен и похабен. Ала от 1 година си докарваше по още 1-2 заплати от помагане на млади семейства да си изпращат децата в Турция през границата, че визи не даваха за тях. Неговата работа бе да намира желаещи, и да ги доведе с личната си кола до определено място (всеки път различно), където предава на каналджиите своята „жива стока”. Всъщност далечната цел, която преследваше Мехмет не бяха припечелваните лесни пари.
Той успя да поработи няколко години след техникума, когато го назоваваха Методи по документи. От работата си като строител изкара хубави пари и стегна салтанатлия сватба със Зюмбюл – момичето от съседното село, което заобикна още в 8-ми клас, когато на едни ученически състезания по лека атлетика се прехласна по нея, как тича като кошута с тънка снага, развяваща дългите си коси.
Лятото на 89-та, когато всички от района търсеха декларации за задгранични паспорти, и народа тръгна кой за Турция, кой на Запад, неговата Зюмбюл бе в 9-тия месец за първия им син. След време, продължи масовото търсене на визи, пак в двете посоки, та затова при първите демократични избори за кмет, нямаше желаещи, и партийните агитатори останаха доволни, че кандърдисаха Мехмет за поста.
Сега се гневеше на акраните си. Навремето заминали зад граница, връщайки се всяко лято дразнят с надменното си поведение, малкото останали да живеят в родния край млади хора, които съвсем основателно им завиждат. „Не, не! Те са прави – постигнали са много за времето на гурбета, а тези дето останахме тука – какво..?!” – самоупрекваше се селския кмет.
Тази сутрин, Мехмет крачеше неспокойно напред – назад по тесният коридор на кметството. Освен, че се прибра уморен призори в къщи, не можа да мигне от притеснение. От няколко месеца жена му бе в Измир, при роднините – даже работа й намериха братовчедите още с пристигането й. А снощи, най – подир, успя да изпрати и двамата си сина – Ахмет и Сафет при майка им, че училището е пред закриване. От отворения прозорец на кметството се чу пристигащ автомобил. Протегна се да види кой е и леко се посмути – беше г-н Цветков, служителя от Националната служба за сигурност, отговарящ за района.
-Твоите деца минаха границата! – прокънтя в ушите на Метьо в юнската утрин, уж тихичкия глас на Цветков. Като че ли с дюлгерски чук го удариха по главата,не можа да каже каквото и да е на подминаващия го офицер, нарочно запътил се към пощенската служба, в съседство с кметската. Той наистина чакаше хабер от „оттатъка”, но никога не би предположил, че ще му го сервира г-н Цветков.
Селският първенец се досещаше, че го следят и знаят с какво се занимава. Даже, един приятел от Районното го предупреди да внимава, че класьора му при тях доста е набъбнал и прелива! Пак една вечер на чашка, точно от Цветков научи, че Закона, който е от комунистическо време, не предвижда наказание за каналджии и трафиканти. А Мехмет бе уверен, че няма да се промени, щото в тоя бизнес има лесни и сладки пари, и са замесени хора от най-високо ниво! Това донякъде го успокояваше, но бе решил, след като си прехвърли семейството, ще спре с тая работа.
Вечерта след петъчния пазар, на пейката пред дома му седеше бай Халил, очакващ поръчката си.
- Как вървят хорските дела, Мехметчиим! – гальовно като на син се обърна възрастния комшия към местния управник.
- Вървят, чичо Халил, сега поставяме улични лампи по селото, да се не спъвате като ходите на вечерна молитва в джамията. А виж и какво високо, лъскаво минаре изградихме! – не без основание се похвали кмета.
- Берекетя се е дигнал от тази земя, моето момче! – рече на пресекулки дядо Халил, кръвното и летния задух го моряха – на човек по минаре да сторите, няма да има кой да влиза в джамията, след време! Няма ли млади хора, няма и живот!…„Парица е царица” казваха моите чорбаджии от Хасковското поле, при които аргатувах преди мноого години. Човешкото око е ненаситно – иска още и още. Вий, младите сигурно сте прави да искате по-хубав и благ животец, да не се мъчите със селска работа, особено когато не е оценена. Искате да се сдобиете с това, което виждате по телевизията, и което другите го притежават и затуй бягате от роден край – додаде мъдрият беловлас съселянин на кмета,палейки цигара, извадена от красива табакера.