Богатите не се интересуват от изкуство, те просто инвестират


Изкуството не би трябвало да се търгува като обикновена стока. Действителността обаче е точно обратната – пазарът на изкуство е първична форма на пазарна икономика. Поради това една картина може да достигне цена от 450 милиона долара. Париж се готви за Леонардо да Винчи. От 24 октомври Лувърът ще представи изложба на „гениалния творец с много таланти“. В изложбата обаче няма да бъде включена най-скъпата картина на Леонардо. Не, не става дума за „Мона Лиза“, тя вече си е в Лувъра. Това е „Спасителят на света“ (Salvator mundi), която представя Иисус с тържествен поглед като спасител на света и владетел на вселената.
„Спасителят на света“ е не само най-скъпата картина на Леонардо, но и най-скъпата картина в света като цяло, след като през ноември 2017 година бе продадена за 450 милиона долара макар учените да спорят дали изобщо е автентична. Никой не знае точно къде се намира произведението в момента. Как може обаче една картина, чието авторство не е сигурно, да струва 450 милиона долара? Твърди се, че пазарът на изкуство е подвластен на собствени закони. Искам обаче да предложа друга теория – пазарът на изкуство е нещо като първична форма на пазарната икономика.
За всички, които не са запознати с историята на „Спасителя на света“, ето я накратко. Всичко започва на 5 март 2008 година, когато на изкуствоведа от Оксфорд и специалист по Леонардо, Мартин Кемп, е показана картина на дотогава неизестен средновековен майстор. Кемп е наелектризиран. Почувствал се „като в присъствието на Мона Лиза“ и веднага бил сигурен, че става дума за оригинал на Леонардо.
Откритието действа като разширяване на предлагането на изключително „твърд“ пазар. Парите на богатите, така да се каже, имаха нужда от нещо свежо и цената скочи до тавана. През 1956 година „Спасителят на света“ е можело да бъде купен само за 45 британски лири. През 2013 година в Женева обаче консултант и търговец на предмети на изкуството трябваше да брои 80 милиона долара за картината. Тъй като подобно собственост не му бе по силите, той скоро я продаде на руски олигарх и колекционер за 127,5 милиона долара. Не е зле – печалба от 50 милиона долара само за един продукт при това без големи усилия.
Откакто олигархът се ядоса заради голямата печалба, прибрана от консултанта, двамата вече не са чак такива приятели. Впрочем, и олигархът не може да се оплаче. Четири години по-късно той реши да пусне картината на търг в Christie’s. Саудитски принц се оказа готов да даде вече споменатите 450 милиона долара. Оттам следите се губят. Сега картината би трябвало да е собственост на престолонаследника на Абу Даби, който миналата есен искаше да я представи тържествено в арабския Лувър. Това обаче не се случи.
Отдавна никой не е виждал произведението. То вероятно е потънало в някое от така наречените „свободни пристанища“ в Женева. Тези безмитни складове са възхитителни дворци на световния капитализъм при изкуството, недостъпни за обикновените хора музеи на свръх богатите. Първоначално те бяха създадени за транзитна търговия. Сега обаче са складове, в които се съхраняват стоки, без за тях да трябва да се плащат мита или ДДС. Често произведения на изкуството остават там с години, през които многократно сменят собственика си. Никой не знае за колко стотици милиони долари става дума.
Произведенията на изкуството днес са нещо като недвижими имоти. Те могат да остана на склад с години, сменяйки собственика си многократно, без да се плащат мита или данъци. Търговията е анонимна и непрозрачна. Достатъчно е представители на продавача и купувача, най-често адвокати, да се договорят. Има сериозни предложения пазарът на изкуство да се организира като фондовия пазар. Тогава „Спасителят на света“ дори би могъл да се раздели на хиляда виртуални парченца и за 450 000 долара някой да стане съпритежател на шедьовъра. Всичко това доказва, че изкуството е чиста проба капиталистическа търговска стока.
Дали все пак освен пазарната си стойност една картина има и нематериална? Да, твърдят изкуствоведите, чийто нормативен монопол върху оценяването противодейства на разменната стойност на стоката. Вярно е поне това, че произведението на изкуството има двойнствена природа, подобно на шише скъпо вино, компания, кюлче злато или някой недвижим имот. Всички тези категории стоки освен за инвестиции имат и друго предназначение. Човек може да „ликвидира“ виното, при което прекрасното бордо вече не струва нищо. Златото може да се носи като диадема, в къщата може да се живее, а в някоя фабрика – да се работи.
Фактът, че произведението на изкуството всъщност е търговска стока, не означава, че художествената му стойност не играе никаква роля. Дори напротив, нематериалното, аурата и вечната слава на Леонардо оправдават фантастичната цена. Някоя обикновена дъска от времето на Ренесанса, боядисана с шарени бои, не би предизвикала интерес. Никой не би построил за нея силно охранявано хранилище.
Никой олигарх или шейх не би се заинтересувал. Като търговска стока изкуството е крайно светско. Следва да се предположи, че престолонаследникът на Абу Даби е равнодушен към религиозния смисъл на иконата на Христос. Той би купил и някой индийски Буда, стига в момента да е желан на пазара. Междувременно теорията ми, че пазарът на изкуство е първична форма на пазарна икономика, вече би трябвало да е ясна. Той е „нерегулирана джунгла“, според Мартин Кемп.
Продавачът и купувачът на пазара не дължат на никого обяснение защо търгуват. Те не трябва да обявяват пред никого сделката си. Митата и данъците са превишаване на правата на държавата, която иска да получи част от стойността.
Цените са това, което някой е готов да плати, независимо колко скъпо или евтино някакви експерти оценяват предмета. Печалбите идват от разликата между стойността на покупката и продажбата. Ако някой има късмета от един продукт да направи 50 милиона за един ден, то той просто има късмет. Пазарите сами по себе си не са нито морални, нито неморални. Точно поради това те трябва да бъдат регулирани.
В крайна сметка противопоставянето между изкуство и икономика се губи. Икономистът Холгер Бонус през 1990 година написа една хубава книга за „неистинската икономика“. „Това, което е в сила за един Рембранд или Пикасо, важи и за първокласните недвижими имоти и дори за „твърди“ носители на стойност като парите, златото и ценните книжа“, написа той. Следователно, изкуството е модел, а не специален случай в пазарната логика.