Борислав Владиков / Борба

Бях проснат дълго на леглото.
Умирах и възкръсвах.
Ехиден червей във дървото
приготвяше ми кръста.

Ах, този червей победител
и с мен ще свърши.
Мълчи кълвачът-изтребител,
от леност мършав.

На бог и дявол да разчитам,
обидно би било ми.
Разплетеното не заплитам.
не гоня ден отломен.

Отломъкът ще си остане
в недра дълбоки,
а слънцето – вселенски пламък,
гори високо.

Гори без мисъл за заслуги,
без стръв за кокал.
Гори и свети – нищо друго.
Ни хленч.
Ни вопъл.

Броените ми земни крачки
дали ще могат
по някой лъч да се изкачат
до вечния му огън?

Или като незнаен воин
ще падна на земята,
приел безсмъртното достойнство
на семената.