Борис Христов / Човекът в ъгъла

Отбил се в кафенето днес бутилка вино да изпие,
прегръща чашата – корема гали той
на свойта бременна невеста.
Да му се поклоним, да го посрещнем както подобава, ние,
с последния си дъх за него да посвири
премалелият оркестър.

Какво, че е с приведени крила, с тъга в очите –
/така е уморен, защото с камъни съдбата е замерял/.
Какво, че е изгубил своя ум и разговаря със мухите –
от пиле мляко трябва днес за госта да намерим.

Да съблечем палтото му и да закърпим
дрипавите му ръкави
и ако е крадец, да го попитаме
къде откраднатото е понесъл –
нали и той пристига от брега,
където нашто детство се удави,
нали и той е като нас от слънце
и от кал замесен.
Но да не му налагаме вкуса си, да го тровим с
наште болки –
човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо.
той нека сам да е камшик и кон във своята двуколка,
да счупи сам черупката на своя лешник…

Да подредиме масата и след това да го оставим;
да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха –
той спи сега и с бога на съня навярно се сражава
или пък гледа в дупката, която неговите сълзи
издълбаха.