Георги Николов / Разказ на топографа

Като огнедишащ змей бе онова лято,
когато се запознах с топографа от БНА-то…

Той често ме канеше в селската си квартира,
да поговорим, до шия затънали в преспи от
бира.
Стаята бе подредена скромно, но със замах и
напомняше ми нещо на Авакум Захов…
Като пунктири хлебарките пресичаха пода:
падина бях аз, той – недостижима кота.
Говореше за звездите, за карти, за книги,
за това: до колко и какви земи бе стигал.
Цитираше Конрад и Киплинг.
И още по-странно,
разправяше, че са приятели с Кръстан
Дянков…

Беше реалист, разбира се. Но защо ли,
щом слънцето се блъснеше в прозорците
голи,
усещахме нещо под нас как се разлюшква,
като клуп как се мята неугасената крушка…
И Земята – върху гърбовете на четири кита –
ни отнасяше нанякъде, без да ни пита…
Но той изтрезняваше бързо, стягаше си
багажа
и тръгваше в плоскости земята да отбелязва.
Още го виждам на хълма –
праисторическа костенурка –
как се криви в маранята и войниците
юрка…

Сега бил майор от запаса… Такъв е животът:
върхът вече съм аз, той – безименна кота.