Живко Тенев / Къщата

Мравките маршируват в стройни редици по нажежените от слънцето плочки. Гледаме ги с Богомил как излизат – цели армии от малки черни войници с тънки крачета и неистова енергия за живот. Стават все повече и повече, особено, когато пуснем няколко капки ракия върху входовете на мравуняците. Нямаме вода. Спирателният кран отдавна е клеясал. Дори и да поискаме да го развием, няма да се получи нищо. Затова ги поливаме с ракия. Не дават никакви признаци да са пияни. И ние не сме, въпреки че отпиваме от време на време големи глътки от петдесетградусовата скоросмъртница.
Трябва да прогоним мравките. Изкопали са половин метрови пясъчни крепости по плочника и заедно с бурените дворът е заприличал на тропическа джунгла. Това е война. От едната страна сме ние – бледоликите великани с най-страшното химическо оръжие – затворено в бутилка, от другата безбройните пълчища на мравките, борещи се за един миг повече живот. Сякаш извират от дълбините на земята. Прокопали са тунели под цялата къща. Страхувам се, че когато в подземните галерии няма да остане нито една мравка, земните пластове ще се наместят от самосебе си и тогава къщата може да се срине всеки момент.
Не изпитвам омраза към малките черни животинки, но въпреки това ги размазвам с босите си нозе. Богомил казва, че това е кощунство, но за мен – не е. Трябва да прочистим къщата. Колкото по-бързо го направим – толкова по-добре.
Къщата не е голяма, има само три стаи и килер. Източната стая е най-зле. Над нея покривът е пробит и при най-малкия дъжд протича. Водата буквално е разтопила кования таван край комина и сега там зее огромна дупка. Може би това е най-ценното нещо в къщата, защото през нея се виждат направо керемидите. Нощем между тях прозира и звездното небе, но това го виждам само, когато съм настроен на романтична вълна. То се случва рядко – особено през последните няколко лета. Идвам тук само през лятото, седя на стълбището и люпя семки. Мога да го правя с часове и никога не ми омръзва. Затова ми лепнаха и прякор – Семката. То и иначе не съм кой знае колко силен, но с мравките се справям много добре. Като ги размажа по цимента и под краката ми остава само мравчена киселина. Богомил казва, че била много дефицитна и скъпа суровина, но въпреки това е против, че ги тъпча и убивам. Сякаш имам друг избор – просто трябва да прочистя къщата. В нея няма други животни, затова се нахвърлих най-напред на мравките. Те са единствените висши същества тук. Останалото по двора и в градината са бурени и плевели. Някои от тях са избуяли повече от човешки ръст, но те сега не ми пречат толкова, защото не са животни.
Северната стая е малко по-добра. Някога тя беше стаята за гости. Такива не помня да е имало тук. Дори да са идвали, никога не са преспивали в тази стая. Сега северната стена на стаята е белязана от диагонална пукнатина с дължината на магистрала. Тя е първата цепнатина, която се появи след построяването на къщата и затова е най-ценна за мен. Къщата е строена преди половин век и устоя на какви ли не стихии. Цепнатините по стените й не са белези от тях. По-скоро това са гънките на паметта, които се появяват в душата й. Те и затова са само отвътре. Отвън си изглежда като стара мома. Не мога да кажа, че е девствена, но наистина е като мома.
Мравчената киселина под краката ми започва да ври. Богомил казва да спра да тъпча мравките и да намеря отнякъде метла, после отлива още няколко капки върху мравуняка. Тук метли няма. Селото е пусто от години. Никой не идва да живее в него, а малкото хора които са останали се преселват право на небето. Не са им по вкуса нито близките градчета, нито по-далечните големи градове. Искат да отидат само на небето и го постигат без много усилия. Правят го даже без церемониалния звън на камбаната. И свещеник няма. Преди имаше, но никой не искаше да му вярва. Тук открай време всеки сам си е – и свещеникът, и докторът, и учителят.
Богомил внася от улицата сноп черничеви пръчки. Не са като метла, но вършат по-добра работа. Острите им краища драскат нажежените плочки, изпод тях заизскачват искри и а-ха да подпалят сухите треви наоколо. Живи и мъртви мравки се разхвърчават в надвисналата като облак тишина под диригентската палка на метлата. Трябва да почистим двора, че да заприлича на нещо, защото всеки момент ще дойдат циганите и ще броят парите за къщата.