Живко Тенев / Плъх в асансьора

Тия стъпала ми взеха сулука. Няма повече да се въртя по тях като пумпал, сядам и не мърдам оттук. Ако някой иска да ме мръдне, да се обади на артилерията, иначе – не мръдвам. Този апартамент не стига че е толкова нависоко, ами и стълбището му засукано – ей така, като прано палто в леген. Двайсет и девет години вече го изкачвам това стълбище и все не мога да стигна догоре. Казват, че който успее да издрапа до високото, повече нищо не му трябва. За какво му е да ходи до Париж и да се катери по железарията на Айфел, когато и оттук се вижда същото.
Градът се изсипва направо в чорапите ти, а онези миризми вятърът ги разнася по всичките му краища. Вмирисан град! Като започнеш от мазетата и партерите и стигнеш до най-високите етажи – всичко вони. Корупцията, казват не миришела – аз това не го вярвам. Не вярвам и на санирането. Всичко е една голяма лъжа, оплетена в изкусни думи. Подобрявала се енергоефективността на сградите. Само какви засукани думи. Аз сякаш не си знам комшиите, колкото и да ги санираш, те излизат и оставят вратата на входа да зее отворена, нищо че навън е минус 19. Това е най-малкото, те мразят асансьора, ама така вродено го мразят и точно поради тази причина не си плащат месечната такса. Изпитват садистично удоволствие да го видят увиснал безпомощно, нищо че живеят на последните етажи.
Искат да ми вземат апартамента. Това го искат данъчните. Те друга работа си нямат. Майка ми 16 години живя в този апартамент, аз съм броил парите за него, за да е точно до офиса ми, и сега ще го вземат. Те взеха и другия ми апартамент, дето беше на тъщата. Бил записан на мое име, както и 2 000 автомобила. Кажете кой луд може да има 2 000 коли. Че той британския престолонаследник я има, я няма 5-6 коли. И другото, къде по дяволите човек може да държи 2 000 автомобила.
С Швабата говорехме на немски. Той знае само някоя дума български, но знае и английски. Какво има да се разбираме. Това не е никакъв проблем. Плюс това ние сме били обиколени винаги с хора, които знаят перфектно двата езика. Аз понаучих немския, тогава не го знаех много, но какво толкова има да се разбираме – колко струва една кола и устройва ли ме да я купя или не. Мен ме е яд, че ме излъга. Купих и една бензиностанция от него в Германия. Оказа се, че той не е я изплатил на предишния собственик, а аз съм му я платил изцяло. Той всъщност не платил последните три вноски и първия собственик си влиза отново във владение, а аз оставам без нищо. А имам за нея нотариален акт. Заверен е, с оригинални печати, купих я, обзаведох я, пари пръснах много там, сметки, адресни регистрации и си казвам – „Почвам да работя, правя там голяма автокъща”. Това исках да направя, бога ми, да мога да докарвам коли тук, но да мога да продавам и там. На мен това ми е силата. Обаче немците мразят всички чужденци…
С този нотариален акт, дето го имам, не знам какво да правя, просто не ми стига акъла. Нито съм компетентен, нито знам към кого да се обърна. Не знам и дали не са изтървани всички срокове. Няма кой да ми каже дали трябва да заведа дело.
Швабата е виновен за всичко. С него въртяхме търговийка с коли, втора употреба. Аз ги купувах от него, докарвах ги за да ги продавам тук. Не че ми трябваха пари, просто хоби. Обичам колите и имам усещане за тях. Иначе имам сериозен бизнес – телевизионен бос съм. Швабата ме натопи! Мръсна работа ти казвам, мирише отвсякъде. Него го пипнаха с 500 фалшиви евро. Не на границата, хванаха ги у друг някакъв германец, който казал, че той му ги дал. И за да получи по-лека присъда, Швабата обяснил, че парите му ги дали някакви хора, с които аз съм го запознал.
Арестуваха ме на границата в Словения. Пътувахме с жена ми за Италия – на почивка. Погледнаха ми паспорта и казаха – издирван сте от Интерпол. И ме прибраха… Мислех си, че нещата бързо ще се изяснят и ще ме пуснат. Нищо такова братче. Три месеца никой не дойде да ми каже защо съм арестуван. Седях между четири стени, в една килия без прозорци и не знаех какво се случва. После започнаха едни дела. Едно след друго – над петнайсет, ти казвам. На едното от тях, когато трябваше да имам очна ставка с Швабата. Целия съд буквално бе окупиран от полиция.
После разбрах за какво било всъщност. Швабата казал в показанията си, че аз съм шефът на руската мафия в България и съм много опасен. Имал съм много оръжие, а по покривите наоколо можело да има разположени снайперисти, които да ме измъкнат. Не знам по колко филми на ден гледат немските правозащитници, ама явно Холивуд им е продухал мозъците отвсякъде. А когато всички казваха преди последното дело, че вече ще ме освободят, и костюмът ми беше донесен, съдията изведнъж изтърси:
– Шест години затвор!

Този мой карък започна много по-рано. Още преди да стана офицер от полицията. Преди това учих в полицейско училище. Започнах работа и решиха, че като млада надежда трябва да ме изпратят в полицейската академия. Синът ми по това време беше само на една годинка и жена ми рече, отидеш ли да учиш – край на семейството! Просто се явих на изпита, нарочно не написах нищо и си останах на същата работа. Така не счупих хатъра на никого, нито на жена ми, нито на началника.
Децата вече поотраснаха и парите като старшина взеха да не стигат. Тогава си рекох, че е по-добре да уча, за да мога да израствам в йерархията. Пуснах рапорт, че искам да кандидатствам, но ми отговориха, че на този етап не им трябват офицери. А не можех повече да чакам, годините в които можеше да се следва вече изтичаха. И тогава за пръв и единствен път използвах връзки от възможно най-високото място. Големият началник позвъни на низшия, че трябва да ме пусне да кандидатствам, нищо повече! Онзи козирува, изгледа ме злобно – без да продума нищо, връчи ми документа за кандидатстване и всичко приключи. Явих се на изпит, приеха ме – учих още пет години. Завърших и получих офицерско звание, но не беше задълго.
Тръгнаха промени в държавата – започна декомунизация. Полицията също трябваше да се освободи, от наследството на миналото, макар и само на книга. От цялата област уволниха точно трима полицаи – регионалния началник, мен и още един колега. В заповедта ми пишеше, че съм свързан с тоталитарния режим. Визираха именно онова „обаждане” отгоре. Това ако не е карък, здраве му кажи.
Стиснах зъби, но не се предадох. Макар че годините бяха много трудни започнах да вадя пари. Най-напред купувах и препродавах стари коли. Внасях ги най-вече от Германия. Бях си направил фирма, за да бъде всичко според реда и закона. Малко по малко създадох Кабеларката. Това беше нещо ново и непознато досега, но вървеше. Хората имаха нужда да видят себе си на екрана докато си седят в хола. Националната телевизия нямаше как да им даде този шанс, но с Кабеларката нещата се получаваха и те дори я обикнаха. Всеки месец си плащаха таксата и нещата вървяха. Не, не си мисли, че се бях превърнал в Тед Търнър, но нещата определено вървяха.

Тука е най-голямата мизерия в света. Страшно! Значи, в една малка стая 4-5 човека, настрани се разминаваш, направо не можеш, толкова е тясно. По закон в Германия се полага 22 кубика на един човек в килията и там е като хотел. Тук, в много по-малко от 22 кубика са набутани 5-6 човека, с никакви условия. Нито маса, нито стол – нищо, едно легло със скапани завивки и една кофа. Заключват те в девет-десет часа и докато отворят сутринта в шест и трийсет, тази кофа ползваш. Ти и всичките 6 човека вътре. Пикаене ли ще е, какво ще е – вътре в кофата до тебе. И няма вентилация, няма нищо. Няма по-лошо от това на света. Ня-ма, разбери го! Много малко хора могат да издържат на ей това.
И тука ми дойдоха страшните мъки. Изкарах, излезнах и само след някакъв месец идва писмо от Комисията „Кушлев”. По стария закон на физическото лице трябва да имаш декларирани доходи над 10 000 лева и на фирмата над 60 000 и минаваш през комисията „Кушлев” да доказваш какво си купил, какво си продал, как си живял през цялото време.
И аз понеже имах активна дейност и съм се занимавал с търговия с коли – внос, износ – адски много. И им се видя страшно като взеха да вадят. Имам сигурно 2 000 коли регистрирани в КАТ, продадени. Нали фирмата ми се е занимавала основно с това. И направо викат „О-хо, тука тоя го набарахме здраво”.
Смятали, смятали, смятали и казват „Абе ние изчислихме, че ни дължиш един милион и триста хиляди лева. И естествено, започваме дела. Това да доказвам, онова да доказвам и се започнаха едни мъки, до сега. Бургаски съд, не знам какъв съд, запори на всичко, мъки, пари, дела, адвокати. Искаха милион и триста хиляди лева и накрая на последното дело вместо да ме пуснат, защото не дължа нищо, казах ти, какво казаха вещите лица, че имам право да купя каквото поискам и когато поискам, стига да имам пари. От комисията казаха „Ами ние смятаме, че ти ни дължиш двеста хиляди лева и още сто хиляди за лихви, дето трябвало да ги дам преди двайсет и седем години. Не знам за какво става въпрос, те си ги смятат толкова време назад какво им дължа. Та значи, слагат ми тези сто хиляди лева лихви и стават общо триста и няколко хиляди лева и понеже съм женен, казват половината ще ги плати жена ти. Тя ми е трета жена и няма нищо общо с това мое минало. Това е напълно измислена глупост тая Комисия „Кушлев”. Това го няма никъде в света. Аз мисля, че само в България има такава комисия. Работил съм, декларирал съм и накрая дойдох тук и ме съсипаха тотално, отвсякъде…
Не мога нито кредит да изтегля, не мога нищо. Навсякъде, където чукнат фирмата ми или името ми, излиза комисията „Кушлев” и се започват едни дела. И навсякъде най-грозното от всичко това е фразата „имуществото придобито от престъпна дейност”. Аз тия коли съм ги купувал с парите си, не съм ги крал. Това са думи тежки, дето остават завинаги и лошото е, че и децата и внуците ми ще берат ядове заради мене. Няма оправяне братче, нито от това можеш да се измъкнеш, нито от другото, което ти се случва. Прекарат ли те, свършено е с тебе.
Тука, докато се върна можеш ли да си представиш какво е ставало. Това хале беше пълно с техника – трактори, валяци, мотокари. Имах много техника – за работа. Всичко беше разграбено, разпродадено и унищожено.
От кой мислиш, от моите най-близки хора. Нормално е. Като за умрял бе, човек – свършил си. Заключат ли те, всичко свършва. Животът ти тръгва с главата надолу. Първо се разбива семейството и след това всичко останало. Няма прошка! Много съм мислил по някои въпроси, че няма кой да ги промени нещата. Викал съм си, сега човек може да сбърка. Влизаш, ама трябва ли да влизаш? По-добре бачкай и плащай с труд докато си изплатиш. Това е по-добре, отколкото да те вкарат и 99 % ти разбиват семейството – деца, жена, отива на кино всичко. След това всичко останало. Никой не мисли за това. По-добре сложи му една скоба, да седи и да работи но да си е в къщи и да си плаща за всичко това, отколкото да го заключиш и държавата да го гледа, да го храни, да му е топло и всичко, а семейството му разбито и всичката е на зян отвсякъде. Но такива са нещата, няма да се променят. Никой не го интересува нищо.
В асансьора имало плъх и затова не работи! Сега пъпля нагоре по стълбите. По-трудно ми е слизането. А в този живот след всяко изкачване, следва неизбежното слизане. Някой пак не е платил сметката. На мен не ми трябва асансьор. За какво ми е? Стълбите съм ги номерирал и ги знам наизуст. Все едно ми е дали този асансьор работи, след като съм бил затворен четири години в килия, по-тясна от него. Оттогава мразя тесните пространства. Може да вървя по стълбите с часове, но предпочитам да ми е широко и никой да не ми диша във врата, както в затвора.
Отивам на последния етаж, да сложа цветя в ковчега на нашата Тошка – какво разбира тя от тия неща да ме съди, да приказва, че дължа, че не съм си плащал и имуществото ми е придобито от престъпна дейност. Че тя е некомпетентна отвсякъде. Аз я познавам от много години. Тя се е допитала, тя е чела някъде нещо. Не вярвам сама да си го измисли това нещо и да стигне до заключение, че съм виновен и трябва да плащам. Не, страшно е да се окажеш като нея, с плъх в асансьора и това не всеки може да го преживее, мир на праха й!