Йордан Кръчмаров / Мишена

Нагоре.
Все нагоре.
Забил ръце във неизвестното,
изкачвам яростния връх на песента.

Незнайни кости, вплетени в скалите като корени,
на прах се стелят и в очите ми димят.

Пълзя нагоре. Като дрипав червей.
Отчайващо самотен. Чужд и непознат.
В душата ми са зейнали страхотни бездни,
в които чезне
есенния звездопад…

Със писък в тъмното се срива
последния ми срам и гол като сълза
от мрака –
люлката на боговете, прося милост.
Протягам жадните си длани –
за глътка светлинка.

… И тъжно светва
в сляпата стихия
безименната песен на щурче.
Чиста, Вечна. И неповторима.
Единствена без врагове.
Не знам дали там горе –
до нозете на щурчето, ще достигна.

Ще се намери кой да ме простреля.
Все пак нагоре две ръце ще вдигна.
И две очи – да се прицелят.

И тъй живея –
полюшвана от вятъра мишена.