Ламбухският манастир „Свети Апостоли Петър и Павел”

Много са светите места с многовековна история в Източните Родопи, които все още не са добре проучени и познати. Такава светиня е и Ламбухският манастир „Свети Апостоли Петър и Павел”, от който днес е останала само църквата. Помни се, че десетилетия наред тук са се стичали много християни от далечни места от България и Гърция. Ходили са на поклонение, особено на храмовия празник „Свети Апостоли Петър и Павел“. Идвали са поклонници от Одрин и Цариград. Носели са дарове за манастира, а манастирът им е предлагал безплатно хранене и подслон.
Според летописни бележки от 1937 г., изготвени от членовете на църковното настоятелство в Ламбух въз основа на исторически предания: „Целият манастирски двор е бил обиколен със сгради. А сградите били разпределени кои да бъдат на българите и кои на гърците. Като сградите на българите са били разпределени по села, а за всяко село е било уточнено в коя сграда ще квартирува, когато вярващите дойдат на поклонение. Всичко в манастира е било в изправност до 1913 г.”
Знае се, че името си – Ламбухски, манастирът получава от това, че е построен в близост до река Арда, на място на което има водопад, който носи името Ламбух. Защо именно тук е построен манастирът, не е известно до момента. Не е съвсем добре проучена и годината на неговото основаване. Според проучване, направено от г-н Недю Александров, манастирът е основан през 736 г. Той се позовава на писмо от 27 май 1914 г. на Архиерейския наместник в Харманли до Старозагорската митрополия, в което е записано: „Този манастир, според сведенията по предание и надписа на каменната плоча „по гръцки”, която се намира на пода при южната врата на храма, се вижда бил съграден през 736 г. и поправен втори път през 1084 г., 26 август. От същите предания става ясно, че този манастир най- напред бил български и през време на Руско-турската война превзели го гърците, които го владеели до октомври 1913 г.”. Храмът на манастира е построен от дялан камък.
Прозорците и вратите са обиколени също с дялан камък. Не се знае кой е майсторът, съградил сградата на манастира. Имало е голям спор между българи и гърци чий е манастирът и на кого принадлежи. Манастирът е притежавал много ниви, гори, ливади и добитък. Ръководил се от енорийски свещеник от близките гръцки села. Не е известно дали манастирът е бил мъжки или женски и докога в него е имало монаси. Но има историческо предание, че около 1870 г. в манастира е живяла като послушница една девойка българка, която е имала връзка с българските четници, на които носила редовно храна и сведения за турските войски. Скривалище на четниците е било калето, намиращо се между манастира до Ламбух и село Деве Дере (Камилски дол) – на около 2.5 км от манастира, северно от река Арда. Девойката напуснала манастира и заминала с четниците да се бори против тиранията. През Балканската война от 1912 – 1913 г. «манастирът бил нападнат и ограбен от турците и апашите от българи и гърци», а след 1913 г. гръцките монаси го доограбват и вземат всичките му ценности и вещи. Българските власти намират манастира в много окаяно състояние. Започват усилено да проучват дали той може да бъде възстановен. След излизане на Окръжно № 3738 от 10 юли 1914 г. за привеждане в известност на църковните имоти в новоосвободените земи, манастирът е посетен от иеромонах Инокентий, който уведомява митрополията, че”… има всички условия манастирът да бъде добър и цветущ и да стане прекрасен бъдещ курорт”. Но за да бъде манастирът възобновен и се започне стопанисване на имотите му, иеромонахът предлага да му се отпуснат 6 000 лв., при което би приел управлението му. Това негово предложение обаче не е прието.
Според имотна декларация от 21 юли 1914 г., манастирът притежава един храм от 300 кв. м, девет стаи – 70 кв. м, обор – 130 кв. м, хамбар – 600 кв. м, обор и още 5 стаи – 130 кв. м, две воденици, ниви от 4 000 декара и гори – 76 000 дка. Общата стойност на движимия инвентар е посочена в размер на 39 000 лв., а на недвижимите имоти – 344 000 лв. За сравнение, заплатата на горския стражар по това време е 75 лв. При предаването на имотите на манастира и отписването им от държавния фонд, нивите са увеличени на 7 000 дка, а горите са намалени на 28 000 дка. Манастирът е ощетен значително. Опитите на Светия Синод да закрепи стопански манастира са неуспешни. Дори и това, което е останало от него, в много кратко време започва да се руши: от военните власти, които извличат от него материал за строителство на граничните постове; от населението, което възстановява пострадалите си домове и сече гората; от държавната власт, която е отслабена от водените войни и се заема с финансовото и стопанско подпомагане на населението, като предоставя на нуждаещите се манастирските ниви.
Лошото състояние на пътищата в района е много сериозна пречка за успешното експлоатиране на имотите на манастира през целия период на неговото съществуване. Запазено е предложение от Д. Стайков и Д. Атанасов от 1919 г. за вземане на имота на манастира под наем, като след 15 години същите се задължават да предадат на манастира 100 000 лв. в постройки, изграждане на воденица, овощна градина с 15 000 плодни дръвчета, прочистване и запазване на гората, като общият размер на подобренията бъде 100 000 лв. Но за да стане това в условията е вписано, че договорът ще влезе в сила само ако Ивайловград, Свиленград, Димотика и КараАгач останат в границите на България. Това, обаче, не става.
С течение на времето манастирът запустява и всички сгради са се срутили и пропаднали, с изключение на три. Храмът е използван от българските граничари за склад, а лятно време каракачаните оставяли овцете си в него да пладнуват. Всички постройки вътре в манастира били унищожени, останала здрава само каменната зидария, стълбовете които са от камък, таванът и покривът на оцелелите сгради.
През юни 1921 г. в околностите на манастира се заселва група тракийски бежанци – 4 семейства от село Испитли, Одринско, и 8 семейства от село Текята, Софлийско, които слагат началото на сегашното село Ламбух. През 1922 г. в района се заселва и семейството на Никола Михайлов от село Голям Дервент, Софлийско, който поема грижата за възобновяването на опустошения храм на манастира. През 1925 г. в района на манастира са настанени още 24 семейства от Голям Дервент, Софлийско, но се изселват 6 от вече настанените и оземлени там семейства от село Текята, Софлийско. По онова време само три от сградите на манастира били останали здрави и служили за подслон на прииждащите бежанци. През 1931 г. едната от тези сгради паднала, защото нямало кой да я поддържа. Другата сграда останала здрава и до 1938 г. служила за подслон на бежанците, останали в земите на манастира. Първите бежанци са се заселили източно от храма, където е разположено сегашното село Ламбух. През 1925 г. на граничния пост в близост до селото служил капитан Колов от Враца. Той видял, че в храма се затварят каракачанските овце и успял да убеди новите жители на селото да почистят храма и да го оборудват и обзаведат като дом за молитва, казвайки им: „това е една велика светиня и трябва да я поддържате, тя е вам необходима и за вашите деца“. Пръв от селяните се заел да почисти храма и се погрижил за уреждането и украсата му Никола Михайлов, чийто син Петър прислужвал в храма от 1928 г. до 1938 г. и „от сърце и душа служил на Бога като левит”.
От средата на 1925 г. църквата на манастира до Ламбух е включена в енорията на свещеника от село Камилски дол и в нея започва да служи свещеник Димитър Господинов, наречен Черния, отличаващ се с ораторски талант. По негово време през 1927 г. е направено обновление на храма, а през 1928 г. същият е осветен от Старозагорския митрополит Павел. Само осем години след освещаването на храма обаче е трябвало отново да се извършват ремонти.
Впоследствие в енорията служат и много други свещеници, които също полагат грижи за поддръжката и благоустрояването на храма в Ламбух. Повече информация за тяхната дейност има в документите на архивния фонд на Църковното настоятелство при църквата „Свети Апостоли Петър и Павел“ – с. Ламбух, Кърджалийско“ от 1925 – 1947 г. и в „Исторически сведения за манастира „Свети Апостоли Петър и Павел“ край село Ламбух, Ивайловградска околия, Старозагорска епархия“, написани от г-н Недю Александров, съхранявани в Държавен архив – Кърджали.
В годините на социалистическото развитие на страната ни, когато на българското общество е наложен атеизмът и материалистическият светоглед, църквата в Ламбух и енорията в Камилски дол все повече западат.
И независимо, че през последните години се започна усилена работа по възстановяването на историческите и културните паметници и ценности в Ивайловградска община, споменът за славното минало на манастира „Свети Апостоли Петър и Павел” до Ламбух все повече избледнява.