Лувърът

Лувърът – не знам какво да кажа, сякаш вече всичко е казано за това място. В превод означава „Леговището на вълчицата”, но това едва ли може да бъде най-показателното за този световноизвестен музей. Обикновено най-големите сълпотворения от посетители стават пред Джокондата. Всеки е дошъл тук сякаш единствено за да си направи селфи до шедьовъра на Леонардо да Винчи.
С риск да бъда публично поруган мога най-откровено да кажа, че не видях онова, което съм очаквал от най-известния шедьовър в света. Картината е разположена в самостоятелна зала, но не ме грабна с нищо. Моите уважения към майсторството на Леонардо, но изключителната слава на тази картина се гради по-скоро върху снобизма на тълпите, умело подклаждан от една нестихваща и завоалирана в тайнство пр-кампания за щедьовъра, за „загадъчната” усмивка на Джокондата и историята около създаването на картината. Други платна на Леонардо, като Мадоната в пещерата” и още няколко по-малки ми направиха много по-силно впечатление от самата Джоконда.
Но самият Лувър е нещо много повече от една картина, за какъвто и шедьовър да е спрягана и аз искам да се спра повече върху това.
При подобно стълпотворение на живопис от всички краища на света, подобаващото и се място заема френската. Честно казано, моите адмирации са за „Салът на Медуза” на Жерико и „Свободата води народа” на Йожен Дьолакроа.
В Лувъра няма място за живи художници, няма място дори и за един Пабло Пикасо. Единственият творец показвал своя изложба в Лувъра приживе, това е Марк Шагал. Това е доста притеснително за всички съвременни автори, създаващи изкуство и да нямаш никакви шансове да попаднеш там е един твърде демотивиращ момент. Не зная на какъв принцип се подготвят отделните експозиции от кураторите на Лувъра, но ако аз бях на тяхно място бих показал спасените картини от пожара в катедралата Нотр Дам.
Човек не е в състояние да изгледа целия Лувър за един ден, дори и да се придържа към поведението на японските туристи, които минават между картините като на разходка в парка. След цял един ден в Лувъра, човек се чувства толкова пренаситен от гледане на картини до състояние, в което съзнанието му вече отказва да ги възприема. Тогава на помощ идват кафенетата и множеството бутици, разположени в Лувъра. Решението за тяхното позициониране на това място може и да прозвучи пошло по отношение на изкуството, но нещата не стоят съвсем по този начин. Бутиците са на места, когато вече си излязъл от същинската част на музея и не кореспондират директно с изкуството. Те обаче носят и немалка част от приходите, необходими за издръжката на музея.
Живко Тенев – GISSEN