Марин Маринов: Как бе създаден манастирът край село Добрич


През 2001 г. отидох един ден до манастира и гледам – нито ограда, нито нищо. Отвън само едновремешно корито, една такава смачкана чешмичка и вътре в манастира крави, кози, овце и просто ми стана жал. Спомних си, че моят баща бе тръгнал да реставрира колкото може със собствени сили дворчето на параклиса. Присънило му се, че там има вода и действително се намери такава. Той събра двама-трима съмишленици, започнаха да копаят и изкараха вода. Водата беше толкова много, че изхвърляше фонтан на 5 метра височина. После тази вода я вкараха в питейната вода на село Добрич.
Стана ми мъчно, пък и погледнах имаше тополи. Едни от тях бяха паднали, други наклонен Събрах църковното настоятелство и им предложих да намерим фирма, която да ги ореже и продаде, а със събраните пари да оградим поне малко манастира, така че да не влизат вътре животни.
Намерих фирма, отведох ги на манастира да видят за какво става въпрос. Срещнах ги с църковното настоятелство и им казах – споразумявайте се, договаряйте се както решите, аз няма да участвам, защото съм кмет, утре да не ме обвинят в злоупотреби. Разбраха се помежду си, фирмата обещала да плати 3 000 лева и да ореже тополите, като дървесината остане за нея. След като църковното настоятелство получи тези пари започнахме. Уж само оградка щяхме да правим, когато Господ помага, да знаеш – помага.
Научих, че се развалят някакви постройки в Нова Загора с етернитови плоскости. Взех от фирмата на сина ми един камион „Шкода Европа”, с още няколко души от селото и отидохме. Като им казах, че плоскостите ми трябват за манастира те хората ми взеха някаква съвсем символична сума за тях. Ние обаче си ги свалихме и натоварихме. Ползвахме тези плоскости за ограда на манастира. И като започнахме – дръпнахме малко по-напред параклиса, направихме му ограда и на него. Построихме отново сградата за миряни, която беше рухнала. Имаше само една стаичка и тя течеше отгоре. Абе, казвам ти всичко беше полуразрушен. Издигнахме над старите основи, направихме етажа, заляхме плочата отгоре и се захванах с чешмата. Как стана тя? Като си работихме нещо на манастира, наложи се нещо да вземам от Димитровград. На връщане, понеже умът ми само с това е зает и ми хрумна нещо за чешмата. Спирам колата, натиснал съм спирачката, колата работи на свободна от скорост и аз на коляното нарисувах чешмата, която не ми хареса. Продължих с колата и вече в кметството взех една линийка и вече мащабно начертах скицата. И като го начертах ми хареса. Точно такава я направих след това. Като я сглобих на място стана невероятна чешма. И вътре в двора на параклиса направих чешма със 7 чучура. Просто така ми хрумна – 7 чучура, пък то това било от значение.
След това направихме градинката, фурна и водно колело за печене на чевермета. Това всичко съм го правил аз, по мои идейни проекти, мое изпълнение. Построихме маси и пейки за над 100 души, да могат да седнат. Асфалтирахме пътя до манастира и алеята вътре в манастира. Всичко това се случи, когато кмет на община Димитровград беше Димитър Хаджииванов.
Следващата година намерих още малко парички и вдигнах втория етаж на сградата. Тя така и остана – неуредена, няма повече средства за нея. Не е измазан втория етаж, не е обзаведен, но поне е построен. Друго по манастира – засяхме отново тополи. Първоначално бях засял кедър – над 60 дръвчета, но не се хванаха, изглежда този вид не вирее на това място. Но тополите се хванаха, засяхме си тополи, дори повече отколкото отрязахме. Те сега са вече много големи дървета.
Входната врата на манастира съм я правил лично у нас. Заварки, конструкция, всичко това съм го правил със собствените си ръце.
Манастирът не е нито мъжки, нито женски. В този манастир след като го стегнахме и ми се обади отец Златко от Хасково. Той ме попита дали можем да настаним там едни монахини, които му се обадили от Соколския манастир в Габрово. Каза, че монахините имали проблем с тамошния владика и си търсели друго място. Отидохме още същия ден с него до Соколския манастир, взехме двете близначки и още една монахиня и ги докарах до Добрич да видят манастира. Върнах си ги обратно и се разбрахме ако им харесва да ми се обадят, за да ги докарам. Още на следващия ден ми се обадиха да отида да ги вземам. Отидох с един микробус, взех ги петте и ги настаних в манастира. За мен по-важното бе този манастир да е жив. Една по-възрастна монахиня, две близначки и още две други монахини. Едната от тях по-късно даже се омъжи тук в Добрич и сега дори работи в кметството.
После след година време двете близначки си заминаха. Малко по късно и другите две си заминаха, не можаха да се разберат, явно че не вървеше там приказката им нещо. Остана само възрастната монахиня. Когато има Господ, знаеш – помага. Валеше много дъжд, тогава пътя до манастира още не беше асфалтиран. Отивам аз в тази кал до манастира и гледам, дойдоха едни с една кола. Попитах ги дали ще влизат, защото с тази кола после не могат да излязат обратно, а аз бях с една „Нива”. Предложих им да ги вкарам аз в манастира и гледам те вадят едни свещи и дават на бабата.
Много се ядосах, значи тя взема свещите от някакви случайни, а не от нашата църква. Продава и ги и паричките в джоба. Това беше преди събора. Казах и така: „Чакаш ме тука – като се върна от почивката след събора, и като се върна, тогава ще отиваш, където ще отиваш. Иначе ще те намеря, където и да си, да знаеш! Явно, че тях, монахините не ги е бивало, а не някой от предишния им манастир. Така, че това беше пребиваването на монахини в манастира.
Значи, те не го и водят манастир даже, ама било е. През 1886 година това място е подарък от дядо Атанас Вековски. Според преданието, както си работел в нивата, човекът седнал да си почине и чул гласа на Света Богородица. Тя му казала: „Недей лежа, стани, тук под тебе има лековита вода!” Станал човека, копнал и действително намерил водата и тези 22 декара земя ги е подарил на църковното настоятелство. Затова имаше и скандал с владиката и свещениците – искаха да прехвърлят мястото на църквата. Като стане собственост на църквата, може да се разпорежда с него владиката както си иска. Моето настояване беше да си остане на църковното настоятелство. Защото църковно настоятелство винаги е имало, ще има и то винаги ще бъде от Добрич. И те винаги ще държат за това място, докато на онзи въобще не му пука. Знаеш ли колко места се продадоха от владици, и гори и какво ли не още. И това всъщност бе историята с манастира.