На 88 години Уди Алън твърди, че е прилежен работник

Както нюйоркчани знаят, Уди Алън е един от по-вездесъщите му граждани – на корта в Медисън Скуеър Гардън, гледайки „Никс“, в пъба на Майкъл в понеделник вечер, свирейки на кларинет, понякога в ресторанта на Илейн на обичайната си маса. И все пак той едва ли може да се счита за общителен: срамежлив при запознанство, той веднъж изрази силно желание да се върне в утробата – „на когото и да било“.
И празнува вчера, роден е на 1 декември 1935 г. в Ню Йорк. Всъщност кариерата му е невероятна в редица дисциплини – литература, театър и кино. „Аз съм прилежен работник“, каза той веднъж. „Това, което наистина обичам да правя най-добре, е всичко, което не правя в момента“. Истинското му име е Алън Стюарт Кьонигсберг и е роден в Ню Йорк. Артистичният си псевдоним заема от кларнетиста Уди Херман. „Хуморът е един от начините за справяне с живота. Хората си мислят, че е много трудно да си забавен, но това е интересно нещо. Ако можете да го направите, ако ви идва отвътре, не е никак трудно. Би било все едно да кажа на някой, който може да рисува много добре: „Боже мой, може да опитвам с молив и хартия цял ден и да не успея да нарисувам този кон!. Не мога да го направя, а ти го създаде толкова перфектно!“. За другият човек е сякаш най-естественото нещо. Правя това от четиригодишен. Ето как се чувстваш и за комедията – ако можеш да я правиш, знаеш, че е все едно не правиш нищо. Не че крайният продукт е нищо, но процесът е прост. Разбира се, има само някои хора, които са автентично забавни, и някои хора, които не са. Това е идиотската шега на природата“.
Започва да пише текстове за stand-up комедия, когато е още в гимназията. Навлизането му в шоу бизнеса идва няколко години по-късно, когато е нает за сценарист на телевизионни комедии. Учи кино в Нюйоркския университет, но е изхвърлен след първата си година. „Пиша още преди да мога да чета. Винаги съм искал да пиша. Преди това — измислях приказки. Винаги създавах истории в клас. Никога не съм бил толкова голям фен на авторите на комикси, колкото на сериозните писатели. Но открих, че мога да пиша в комични неща, отначало директно подражавайки на Шулман или понякога на Перелман. Бях се отказал напълно от писането на проза и се насочих към телевизионно писане. Исках да пиша за театър и в същото време правех неща за кабаре като комик. Един ден списание „Playboy“ ме помоли да напиша нещо за тях, защото бях новоизгряващ комик и го написах. По това време бях почти женен — но не съвсем — за Луиз Ласер; тя го прочете и каза: „Боже, мисля, че това е добре. Наистина трябва да изпратиш това на „The New Yorker“. За мен, както и за всеки друг от моето поколение, „The New Yorker“ беше свещена земя. Бях шокиран, когато получих това телефонно обаждане и ми казаха, че ако направя няколко промени, те ще го отпечатат. Така че отидох там и направих няколкото промени и те го пуснаха. Това беше голям тласък за моята увереност“.