Николай Славов / Градът

Снощи по тясната уличка
някак съвсем на шега
припнал е първият дъжд.
И във съня си дочули са
нашите немирни деца
ромонът тих отведнъж.
Вятър, засвирил в комините,
с жълточервени листа
звънна по мокрите плочи.
Първо разплака витрините,
в тихите лунни стъкла
плисна лъчисти потоци.
Бликна зората, загубила
само минутка на прага.
Сякаш дори се засмя.
После на хълма – учудено,
в прясно измитите сгради
зърнахме с теб любовта,
в косите на моето момче,
заплела от огън венец
в предутринно синя роса.
И вярвам, че двамата днес
със нашия палав хитрец
съвсем ще събудят града.