Повечето британци не са готови за кризата, която ги очаква

Повечето британци си нямат и най-смътната представа що е то криза. Мислят, че е нещо политическо – „правителството е в криза“. Каквото и да се случва по върховете, животът все така ще си тече, както винаги. Ще има храна по магазините, лекарства по аптеките, вода от чешмата и ред по улиците. Всеки, който те предупреждава за обратното е някаква си там Касандра. Това пише в своя статия в The Guardian Дейвид Бенън.
Според него, след седем десетилетия на мир, просперитет и колективно благоденствие това е нещо обяснимо. Започваш да си мислиш, че животът около теб си е такъв по начало, а не е спечелен с цената на упорит труд и не е просто малка, късметлийска секунда в общия поток на човешката история.
Самодоволната безметежност прави все по-достоверна илюзията, която ни продава шумната група романтици – че можеш да изпотрошиш всичко вкъщи и после гордо да навириш среден пръст във физиономията на родителите си, защото… ами защото накрая ще оправят всичко. Те няма да позволят да ти се случи нещо лошо, нали така? Идеята, че сме защитени, защото сме изключителна нация никога не се казва на глас, но винаги е там, в подсъзнанието ни. Това сме ние, британците. Националните катастрофи по правило се случват на другите, не на нас. Бедствията също – те се случват на други хора, на други места.
Днешните британци не познават улични протести и тълпи разгневени хора по улиците, вилнеещите до вратата им тълпи, празните рафтове в магазините и липсата на ток. И най-важното – не си дават сметка колко лесно може да се случи всичко това. Самият Бенън е живял в Кения и е видял какво значи бедствие, криза и катастрофа. Станал е свидетел на военен преврат в тази африканска държава през 1982 година, чул е стрелбата по улиците на градовете, видял е погроми, разпадане на реда и болница, пълна с убити и тежко ранени.
Проблемът е, че не сме специални. И ако продължаваме да не забелязваме системата, която крепи хилядите чаркове на ежедневието ни, така че да не се налага да оцеляваме в него, докато ораторстваме и си мерим визиите по „барикадите“ на интернет форумите и телевизията, добре е все пак да не забравяме едно. Мама и татко този път няма да дойдат за нас, завършва статията на Бенън.