Теодора Димова: „Нямахме никакви сетива за свободата“

Промените от 1989-а, свободата на словото и купчините непреработено минало коментира писателката Теодора Димова. „Основното за мен, като участник в митингите и всички граждански протести от 89-а, беше това, че всъщност ние мислехме, че сме извоювали свободата си.
А изобщо не беше така. Това беше един вътрешнопартиен преврат, продиктуван от Москва. И тъй като ние нямахме грам опит в тези неща, смятахме, че свободата е дошла веднъж завинаги, тя се е настанила тук и за 5 години вече ще станем Швейцария на Балканите. Дотолкова сме били изместени от реалността, дотолкова една част от съзнанието ни е била дълбоко заспала и непробудена, че да смятаме, че комунизмът така ще си отиде. И не сме могли да предполагаме какво ни предстои. Нямахме никакви сетива за свободата. Абсолютно никакви. А сега имаме. Поне това сме изградили.“
„Много е дълбок този проблем с липсата на алтернатива, защото какво се случи след протестите през 2020 година? Всъщност се замени Гешев с друг прокурор, със Сарафов. И на преден план дойде Пеевски. През 2013-а ние месец наред протестирахме срещу Пеевски, сега някак си той съвсем легитимно стана главната движеща сила на държавата. И тази шизофренна политическа атмосфера се отразява дълбоко на всеки един от нас, като ни потиска, като ни кара да мислим, че няма никакъв изход. Някой трябва да поеме политическата отговорност и да движи лостовете. Тези хора, които трябва да се конструират срещу Пеевски, не са обединени, не са силни. Не са тези, които могат да се преборят. Парадоксът е, че когато толкова се втренчваш във врага си, ти придобиваш неговите свойства и качества.“ „Единственото, което можем да направим, е да разговаряме. И да се опитваме да убеждаваме. Това е интелигентният начин. Другият е този синдром, че бихме се превърнали като самите тях, ако не изпитваме емпатия и не умеем да водим диалог. А това, че ние сме много лесно манипулируеми, е абсолютен факт. Защото ето, нямаме оценка за 10 ноември, тя не е еднозначна. Едни въздишат по миналото, други смятат, че нищо не се е променило, а трети смятат (аз съм от тях), че добрите неща са много повече, отколкото несвършените. Но фактът си остава факт: никой не можеше да предположи, че руската пропаганда ще се настани с такава сила 30 години по-късно след 1989 година.“