Тодорка Николова / Случаен спомен

Любовта си отива като пролетен дъжд,
като тежка въздишка, като сянка на мъж.
Но какво ли я чака там – зад оня завой?
Тя не знае навярно, но това ще е той…

Той ще бъде единствен, той ще бъде любим,
ще попита навярно: „Накъде да вървим?”.
Може би ще е тъжен, може би ще мълчи –
с тази топла усмивка, с тези сини очи…

И ще тръгнат полека – двама мъж и жена,
без да знаят посоката, нито свойта съдба.
До къде ли ще стигнат? Как да кажем сега –
любовта ще ги води – но къде, до кога?

Може би ще се спъват по неравния път,
ще ги мъчат съмнения, но те няма да спрат.
Тя със своята нежност, той със силна ръка –
ще ги помним навярно – все така, все така…