Фильо Филев: Не е луд този, който яде зелника, а този – който му го дава


Интервю на Живко ТЕНЕВ

- Как започна хандбалната история в Минерални бани?

- Живея в Минерални бани от 1985 г. Дойдох тук от Димитровград и започнах работа в едно голямо училище по известни причини. В Димитровград оставих подготвителни групи до жени, които играеха седем години в „А” хандбална група. Аз съм си от Минерални бани. Заварих хубави деца, най-вече момичета и започнах от нулата. Тук нямаше почти нищо, като физкултура и спорт. Момчетата бяха повече ангажирани с футбол, а аз залагах на хандбал. Започнахме с момичета и с помощта на много колеги, родители, дори и на директорката на училището и най-вече с ръководството на общината. Отново създадох групи от подготвителна до девойки старша възраст в продължение на 20 години, докато да се пенсионирам като преподавател. Имахме успехи, които и до днес могат да се видят във витрината на училището – купи, медали, на републиканско ниво. През 2007 г. станахме републикански шампион за момичета до 14 г.

- Как се развиха нещата с хандбала след това?

- След пенсионирането ми през 2005 г. оттам насетне нещата започнаха да се забавят, темпото да намалява, съответно и децата, но въпреки това имахме от подготвителна група до девойки старша възраст. Стигнахме до финали с юноши старша възраст и девойки. До миналата година бяхме останали само с подготвителна група момичета 3-4 клас, момичета 5-7 клас, която трябваше да бъде допълнена, момчета 3-4 клас и момчета 5-7 клас. Какво се случи оттук нататък обаче.
Само преди 3 години директорката на училището Славея Костадинова в един конкурс за попълване бройката на възпитатели най-изненадващо назначи съпруга си – Живко Костадинов. В същото време той изкара и преподготовка за водене на часове по физкултура. Колегата, който ме наследи, той също се пенсионира и тя преназначи съпруга си като преподавател, заедно с часове по биология, информатика, той е биолог и всичко що е свързано с физкултурата. Най-голямата изненада обаче беше, когато той ми съобщи, че директорката му дала и два часа от секция „Хандбал”. Аз водех тези деца с още едно момче Тафик Парафитов. Той ми беше дълги години помощник и с него работехме много добре. Той напредна дотолкова, че вече е треньор в Свиленград и жъне успех след успех на хандбалното поле. Миналата година три от общо четири групи, които води Тефик станаха първи в Зона „Тракия”. Момичетата му на 14 г. пък се класираха на финал в Габрово и станаха вицешампиони.

- Това назначение ли беше точката на пречупване?

- Ние отначало не реагирахме на тази реформа на директорката, и така останах сам. Когато започна новата учебна и състезателна година се оказа, че нейният съпруг, вместо да захване от малките, от нулата, взе да привиква онези групи, които ние водехме в момента. Те дойдоха и се оплакаха, и след два крайно неприятни разговора му дадох да разбере, че ако иска да работи за този спорт и да продължим, трябва да си вземе групата момиченца, която сме му оставили и да си я изведе нагоре, като да допълни с тях по-горната група.
Уж се разбрахме и той започна да работи с тях, обаче никой не разбра къде ги води, как ги води и един път не ги изкара на площадката да се види има ли групи, няма ли групи. Иначе часовете – два часа лекторски си вървят. И в началото на следващата година се оказва, че тези групи ги няма. И се стигна до там, че училището не успя да се яви на областно състезание с групи момичета. Това доведе до разрив в отношенията ни с директорката и с него. Той е с една подготовка, която не искам да определям като каква е и що е, но е много далеч от физкултурата и още по-далеч от спорта. Нито душа има за тая работа, нито сърце, обаче има кой да му дава часовете.
Резултатът – няма ги двете групи момичета, останаха само момчетата, които тази година станаха пети на републиканското първенство и 14-годишните момчета. Ние се отказахме да работим с момичетата само в негова полза и аз останах сам. За сметка на това направихме отбор – жени, който се класира първи в „Б” група. Можехме да влезем в „А” група, но при нас нещата стоят другояче. Това са майки с малки деца, които нямат възможност да водят по-сериозна подготовка, каквато е необходима за отборите в „А” група и не се възползвахме от възможността. Затова и казах, че началото на края на момичетата е дадено. Момичета вече няма и аз се отказах да работя с тях, защото за какво да работя, когато един човек не иска да помага. Те дори двамата, като семеен съвет не се решиха да ме извикат и да кажат какво ще правим оттук насетне. Как да направим, че целия този процес да продължи, без да има такова прекъсване. Това не го направиха, защото нямат очи.

- Хандбалът наистина е национален спорт в Минерални бани, може ли да се каже, че това е началото на края?

- Наистина през тези години хандбалът стана доминиращ спорт. Аз разбирам от физкултура и спорт и мога да преценя. Нямам нищо лично към въпросното семейство Костадинови, но не искам така, с лека ръка да се затрива нещо, което е градено с години. Можеше да се процедира по друг начин, да извикаме някой друг след като Тефик отиде в Свиленград да дойде или да ми помага. Или пък Костадинов да ми рече, дай да видим какво ще правим, как ще го правим. Няма такова нещо. От миналата година въведоха едни проекти по различни предмети, обаче няма проект за хандбал. Не направиха – по каква причина, не знам откъде и как тези проекти ги спускаха, дали от министерството.

- Как реагира на всичко това общината, която изгради модерна площадка за хандбал, баскетбол, волейбол и мини футбол?

- Онзи ден говорихме с кмета, той ми казва търси помощник – да не изоставяме тези деца, защото сега идва ред и на момчетата да се закрие този спорт. Казвам го със болка, защото ми е мъчно толкова години да го градя и сега изведнъж всичко това отива на вятъра. А тази година останахме само с момчетата 4-5 клас
Общината дава мило и драго да се развива спорта, инвестираха се немалко средства в новата спортна площадка и когато всичко трябва да върви към още по-добре, ние губим деца. Базата е много хубава, но спра ли аз да се занимавам и всичко свършва дотук, а аз не искам да е така. Когато нямаш поддръжката на училищното ръководство не е приятно да се работи. Нека да не забравяме, че децата идват от училището. Техните успехи градят и имиджа на училището.

- Скъсана ли е окончателно тази връзка?

- Този спорт отива на свършек. Този човек води едни часове, дето трудно може човек да разбере, това час по физкултура ли е, как трябва да изглежда този час и какви задачи трябва да решава. Махленска работа, ако има някой, който малко да разбира от физкултура и застане там до оградата, за по-малко от 5 минути ще разбере какъв е този час. А основно състезателите се формират в ученическите си години и в часовете по физкултура. Ако бяха хора като хора, които да милеят за този спорт, щяха да дойдат да направим една програмка и в часовете да ги подготвя. Те са му в ръцете. Три часа или два часа – да се работи за хандбала. Нали и купите остават в това училище, аз не ги искам за себе си. Това е една от идеите на министър Кралев, в училищата където има традиция даден спорт или има условия за развитие на друг спорт да се вземат спортисти и да се водят нещо като тренировъчни занимания, защото тенденцията е вече часовете по физкултура да добиват тренировъчен характер по определен спорт. Ама като нямаш такъв специалист? А той иначе като човек, аз го познавам от много години, не съм чул да има някакви резултати дори в основния си предмет. Само където не е бил не е създавал проблеми. Да са живи и здрави семейство Костадинови и да не забравят, защото изглежда са забравили поговорката за чуждата пита дето не се прави помен и не е луд тоя, който яде зелника, а този който му го дава.