Трифон Христов: Изпратиха ме на война само с 1 патрон

Интервю на Живко ТЕНЕВ

Трифон Христов Видаркински от село Горно Брястово в община Минерални бани е последният останал жив ветеран от Втората световна война в община Минерални бани. На 3-ти февруари той навърши 95 години. Роден е през 1923 г. във врачанското село Борован. Завършил основното си образование в селото и след известни колебания заминал за Враца да учи занаят. Избрал си такъв, какъвто нямало в селото – металообработване и стругарство. И така до влизането в казармата през 1943 г.

- Роден си във врачанското село Борован, какви бяха родителите ти?

- Не мога да кажа, че родителите ми бяха от най-бедните, но ние бяхме 5 деца. Баща ми беше занаятчия – мебелист, дърводелец. Той работеше по занаята си, а майка ми и двамата ми братя работехме земеделието, защото то основно ни изхранваше. Баща ми изкарваше пари да плати данъците, да купят газ за осветление, да ни облекат и обуят, но прехраната идваше от земеделието. От 8-годишен започнах да работя на полето. После тръгнах да науча занаят, както това ставаше по онова време, бях калфа и работех отначало без пари, само срещу храна и подслон.

- За много млади хора от твоето поколение войната вероятно е било неизбежното зло, разкажи ни как попадна на фронта?

- По време на казармата бях разпределен да служа в Първи армейски артилерийски полк, за разлика от моите приятели, които бяха изпратени в Новите земи – така наричаха тогава Беломорска Тракия и Македония. Да остана в София му помогна това, че вече имах занаят. За сметка на това бях свидетел на всички бомбардировки в столицата, извършени от американците. В казармата бях профилиран като телефонист-свързочник в артилерийския полк.

- Какво се случи при тези бомбардировки в София?

- Това се случи след като България обяви война на Англия и Америка. Актът бе на правителството на Богдан Филов. София по това време беше с не повече от 350 000 жители. На 10-ти януари 1943 г. бе най-мащабната бомбардировка, взела и най-много жертви. Дотогава имаше бомбардировки, но те бяха по-скоро предупредителни. По време на тази бомбардировка паднаха най-много жертви и веднага след това започна евакуацията на града. Кой има роднини, кой приятели – всички хора се изнесоха. В столицата останаха само онези, които нямаше къде да отидат и военните. В края на краищата и ние бяхме евакуирани. Нашият полк бе предислоциран в четири села – Горни и Долни Богров, Чепинци и Кремиковци.
Нашата батарея и щаба на полка бяха в Горни Богров. Ние обаче продължавахме да охраняваме обекти в София – оръжейни погреби, банката, двореца. Няколко пъти съм бил караул в двореца. Като ти дойде графика, заминаваш в София за 24 часа, пазиш обекти и после пак ни връщаха в Долни Богров. Една нощ пазех склад до халите, а малко по-нататък бе Синагогата. Една от бомбите падна точно върху Синагогата. А най-голямата бомба падна до Шести пехотен полк, там където сега е НДК. Казаха, че е била най-малко 2 тона, защото бе изкопала огромна яма. Масивната ограда на полка просто бе отнесена. Часовия обаче остана жив, защото се пъхнал в едно окопче, пригодено точно за тази цел.

- Директно от казармата ли замина на фронта?

- Може да се каже и така. Имах двама по-големи братя и тримата бяхме на фронта през първата фаза на войната. В навечерието на 9-ти септември ми се полагаше 15 дни домашен отпуск. Тогава на 15-ти септември се влизаше в казармата и на 15 септември след две години се уволняваха всички. Моят командир не можа да ме пусне в домашен отпуск, но понеже беше ми обещал, все пак удържа на думата си – изпрати ме да отнеса едно писмо в Оряхово, а пътят минаваше през моето село. Имах три дни за да изпълня тази задача, но аз останах шест. Това беше точно по време на деветосептемврийските събития и навсякъде цареше пълен хаос. Когато се върнах в казармата, вече всичко беше натоварено. Ако бях закъснял с още половин ден сигурно нямаше да отида на фронта. Можеше да ме накажат, но моята част вече щеше да е заминала, и след това щяха да ме уволнят.
На 22 септември вече бяхме в Кюстендил, където преспахме една нощ и след това влязохме в Македония при Крива паланка. В първата фаза участвахме две армии. Първата, в която беше моята част бе по направление Крива паланка, Стражин, Страцин, Куманово, Скопие. Втората армия имаше направление Бяла паланка, Ниш.

- Вие до този момент сте били редови войници, но може ли да се каже, че бяхте готови за истинска война?

- Отначало войната се състоеше в това, че германците имаха в Гърция голям контингент и трябваше да го изтеглят. Отстъпвайки, войските им минаваха през Скопие, а ние трябваше да пресечем пътя им за отстъпление. Докато ние стигнем до Скопие те се изтеглиха, разбира се. За първата фаза на войната имам такива впечатления, някои от тях даже не са казване. Отначало си мислех, че може би се дължи на това, че закъснях, но впоследствие се оказа, че положението бе същото и с другите войници. Изпратиха ни на фронта без оборудване, дори без патрони. Раздали бяха съвсем малко патрони, аз например можах да взема за себе си само един патрон и да го пазя за всеки случай. Той стоеше в магазина на карабината. При нужда зареждаш и можеш да стреляш само веднъж… Е, някои от войниците имаха по пет патрона!. След първите боеве ние сами се снабдихме с патрони.

- Как се случи това – от германците ли ги взехте?

- Не, от нашите – пехотата атакуваше през деня и завземаше дадена позиция. Обаче германците бяха много опитни, контраатакуваха през нощта и си връщаха позицията. Местността от Стражин до Куманово е планинска и това са може би около 50 км. И така, пехотата ни, като отстъпва, някъде си оставя снаряжението. По този начин се снабдихме и с платнища и одеяла, защото нямахме такива. Намерихме ги изоставени от нашите, когато са отстъпвали. Та кой каквото иска да разправя за героизма, но имаше и такива случаи.
Германците имаха голям опит, бяха воювали три години, имаха много добро снаряжение. Пък и те нямаха интерес да напредват. Тяхната цел бе да забавят нашите войски и да осигурят коридор за изтегляне на частите им от Гърция.

- Как ви посрещаха македонците по време на войната?

- Македонците не ни обичаха, даже и сега не ни обичат. Посрещнаха ни много лошо. Мразеха ни. Един ден връзката ни с другите части се прекъсна. Тръгнахме с един трънчанин, Слави да открием къде е повредата и да я отстраним. Теренът беше планински, минахме покрай един артилерийски полк, които се оказаха земляци на тоя Слави. Той каза – „Мен не ме интересува, аз оставам тук”, и остана. Аз понеже винаги съм бил дисциплиниран продължих. На едно място намерих повредата – кабела беше отрязан с ножица. Аз го съединих и се обади свръзката на пехотата. След малко пехотата пак изчезна, значи пак е бил срязан, този път на друго място.
Тръгнах да се връщам, вървя по един коларски път, а успоредно на него имаше и пътека. Гледам по нея върви един македонец. Аз го поздравих, и казвам – „Тук са минали някакви животни и изглежда са скъсали кабела”. Той измуча нещо, не разбрах какво, но както си вървеше направи 90 градуса завой и тръгна право към мен. Аз вече споменах, че имах само един патрон в магазина на карабината. Като тръгна към мен, аз разсъждавам, че всички тия, местните бяха въоръжени. Той върви към мен с ръце в джобовете и аз не зная какво държи в тях, може би бомба или пистолет. И си казвам, тоя само ако се опита да си извади ръката, трябва да го застрелям, иначе той ще ме убие. Обаче той дойде почти на 2 метра от мен, аз му викнах – „Стой, ще стрелям!” Той не мърда ръцете, но идва, пристъпва бавно към мен. Бях сигурен, че ще го застрелям, обаче си викам, мен после кой ще ме защити. Знаех, че всичките тези цивилни бяха хора на Тито, и после щях да имам големи неприятности с тях и с нашите, защото съм убил цивилен човек. Накрая предпочетох да избягам пред това да го застрелям. Като стигнах до полка им казах какво се е случило. Веднага отделиха хора, с които да го намерим и арестуваме. А там наблизо почти нямаше населени места. Имаше само 5-6 къщи с ракиен казан и войници от пехотата, които ходеха там да пият. Питахме ги къде е този, а те казват, че същия човек вече бил мобилизиран от Тито и се намирал поне на 5 километра оттам, а не бяха минали и 15 минути от случката. После като си размишлявах по случая, аз можех да го гръмна, макар и с един патрон. Обясних си го с голямата омраза, която тези хора са изпитвали към нас. Той беше готов да умре, но не трепна. Сигурен съм, че това бе човекът срязал кабелите.

- По време на социализма постоянно се говореше за героизма на българските войски, ти виждал ли си го по време на войната?

- Основното, което искам да кажа за първата фаза на войната бе това, че в един момент пуснаха в тила на германците парашутната дружина. За мен ето това беше героизъм. Тези момчета бяха въоръжени само с автомати. Едва тогава изтласкаха германците от Стражин до Куманово. Обаче като пристигнахме в Куманово, Тито не разрешаваше да се стреля вътре в града, за да не се разрушава. Пред Куманово имаше една височина с каменна кула на върха. Стените и бяха дебели може би половин метър. В нея бяха разположени няколко наблюдателни постове от различни части. Нашия командир също беше там. Един ден трябваше аз да му занеса обед, обаче тази височина се обстрелваше непрекъснато от немците. Чаках да падне снаряда и тогава се придвижвах, защото знаех, че до следващия снаряд има определен интервал от време. Успях да занеса храната, но видях и нещо друго, което ме впечатли.
Нашата пехота започна атака. Трябваше да преминат през равно поле от 500-600 метра и да достигнат до едни скали. Те напредваха на прибежки, със залягане – отсреща пълно затишие. И като наближиха скалите, германците започнаха да стрелят с минохвъргачки в тила на нашите. Отначало гледах, нищо особено, после двама-трима побягнаха назад. След малко гледам пак, вече бяха 50-60. Тогава германците започнаха да стрелят с минохвъргачките по-близо до отстъпващите и накрая побягнаха всички. Много жертви паднаха там, а аз понеже бях телефонист на командира, бях свидетел как той поиска разрешение да стреля с оръдието по скалите, където бяха германците. Само с два снаряда можеше да ги прати по дяволите. Но началниците, над него не му разрешиха да стреля!

- Какъв човек беше вашият командир?

- Командирът ни, може и да е бил германофил преди войната, но всички които го познава отпреди и след това, казваха, че при него е имало огромна промяна в положително отношение. Истинското лице на войната променя хората. Преди да се премести отделението, командира винаги ходеше на разузнаване Трябваше лично да провери къде да отиде първа, втора и трета батарея, къде да се разположат другите части.
След това влязохме в Куманово. Германците вече бяха се изтеглили. На Страцин ни взе със себе си 5-6 души. Каза първия след мен на две крачки, останалите след него в една редица и стъпвате на едно и също място. Всичко там беше минирано. Така се изкачихме на Страцин, но там вече нямаше нищо. Едни скали бяха се срутили и затрупали един германец. Само краката му се виждаха изпод тях.

- Какво се случи по време на втората фаза на войната?

- Докато течеше първата фаза на войната имаше някакъв ентусиазъм – да прогоним врага, вдъхновяваше ни и това, че вървяхме по местата, кадето нашите бащи са се сражавали през Първата световна, но като стана ясно, че след това войната продължава хората започнаха да се ослушват. Командирът ни даде 15 дена отпуск и след това влязохме във втората фаза на войната.
Нас ни откараха с вагони до Ниш. В артилерийското отделение бяхме 620 души. Строиха ни на площада и оттам ни прехвърлиха в едно градче Петровар. Беше навръх Нова година и трябваше да празнуваме, като на война. Изпратиха ме с един офицер по снабдяването да вземем вино. За празника даваха по едно канче вино на всеки войник. Отидохме в една изба, където имаше много войници от различни части. Бяха дошли да вземат вино. По пода имаше разлято вино почти до глезените, изтичаше от големи бъчви, които бяха пробити. Казаха ни, че малко преди това един руснак се удавил там. Той бил пиян, паднал и се удавил във виното. Както и да е, взехме вино, отнесохме го в частта и точно в 12,00 часа ни вдигнаха по тревога. Качваме се на колите и отиваме до един понтонен мост. Минахме го и влязохме в Унгария.

- По различен начин ли ви посрещаха местните в Унгария?

- Някъде привечер влезнахме в едно село – Батманово. Кметството и командира се разбрали да бъдем разквартировани там. Ние 5-6 човека намерихме една пристройка, без врати и прозорци, но бяхме под покрив Имаше слама, постлахме я и спахме така. На сутринта дойдоха местните хора да ни настаняват. Една унгарка ни взе мен и един Веселин и останахме там около седмица. Само тогава по време на войната съм спал на пухени завивки. Още първия път като свири тръбата да ходим за храна, хазаите не ни пускат. Подредиха маса и ни нагостиха. Седем дена – така, идва хазайката, вече бяхме понаучили някои думи, и ми казва: „Трифон, войната не е хубаво нещо”. Предложи ми да ме скрие, за да не ходя на война. Всяка къща там си имаше скривалище, наричаха го „Каменица”. Аз и казвам – мен ще ме разстрелят след това.

- Участвахте ли в голямата битка край река Драва?

- Нашата армия беше разположена на левия бряг на Драва. Ние не бяхме на самата фронтова линия, защото артилерията е дългобойна и тя стои малко по-назад. Искам само да вметна, че по време на втората фаза вече бяхме добре оборудвани. Имахме платнища, патрони. Още като минахме през Белград имаше склад, взехме патрони, снаряди, а това, което ме впечатли бе липсата на охрана. Бяхме се запасили здраво, понеже бяхме и моторизирани.
Една сутрин рано ни вдигат по тревога. Ставаме, чуват се едни гърмежи, свирят ракети. Казаха ни, че германците направили пробив и пленили другото ни артилерийско отделение. Тръгваме да ги спасяваме, прибежки, стрелби, стигнахме донякъде и в един момент ни казват: – „Учението приключи”. Всичко беше доста трудно, защото сменяш позиции, а през това време наистина имаше страхотни стрелби. Прибираме се обратно, тъкмо лягаме и в 10,00 часа отново тревога. Те германците тогава направили пробив на Драва. Седим на колите и чакаме заповед накъде да тръгнем. Към четири часа казаха, че посоката е Харкан. Заехме позиция на едни височини и започнахме да стреляме. Беше такава стрелба, че някои от оръдията се повредиха от натоварването, но руснаците докараха четири катюши. Те стреляха направо от движение. Тяхната тактика беше такава – стрелят и веднага се местят. А като спрат, веднага им правят такова окопаване, че цялата кола влиза в окопа.
После ни преместиха на Драва Полконя, където се водеха най-тежките боеве. Беше наистина много тежко, но руснаците имаха много авиация и на всеки час идваха ескадрили да бомбардират.
Германците непрекъснато пускаха високоговорители с призиви – „Българи, предайте се, вие ще бъдете обкръжени и избити, Германия разполага с ново много мощно оръжие”. Накрая ликвидираха този пробив и германците се изтеглиха на десния бряг.
В селата обикновено бяха само възрастни хора и жени. Къщите им имаха едни такива дървени щори и веднага ги спускаха. Техните мъже се биеха на страната на германците. След като осуетихме пробива, някои от унгарците започнаха да дезертират и минаваха на наша страна.

- Оцеляхте ли тримата братя във войната?

- Ние бяхме в различни части, единият беше картечар, но само в първата фаза на войната. Аз и по-големия брат участвахме и в двете фази. Брат ми беше в авиацията. Да, по време на първата фаза дори можехме да се виждаме, но в Унгария това бе невъзможно.