Поезия Архив

Не са виновни циганите, бате! – крадлив живот, децата му крадливи… Кръвта не вярва вече на дебати, душата иска вятър в конски гриви. Гладът е само наш работодател и, ловки...

Уютно, топло е във твоята прегръдка като в хралупа тъмна сред снега. Годините останаха отвънка и аз съм малка и спокойна ще дочакам вечерта. Листа и мъх застлани са край...

Всеки край е пак начало… Всичко живо е умряло… А умрялото е живо и ни чака търпеливо. Времето… Каква химера! Днес е утре… Утре – вчера. Дългото е всъщност кратко,...

Защо мълчи интелигентът, питаш? Защото всичко му е някак ничие. Устата му е все като зашита: преди – от страх, сега – от безразличие. Държавата е сюрреалистична и всеки честен...

Съдбата с бялото и черното вретено ни преде, дордето нишката ни изтънее и се скъса. И носим във душите си един Христос, и утре ще му вдигнем черква късно. Множат...

Дай му жега на тоя живот, …настъпи му до дупка педала! С тоя вял половин оборот как изобщо до днес си живяла?! … Или в кроткия брачен чертог, всяка сутрин...

Имам нужда пак да ме измислиш, да ме нарисуваш отново и джинджифилова луна да наднича през пердето.

Любовта си отива като пролетен дъжд, като тежка въздишка, като сянка на мъж. Но какво ли я чака там – зад оня завой? Тя не знае навярно, но това ще...

Защо ли си спомних площад „Гарибалди“ и същото утро, от слънце преляло, когато преминa с очи от кобалт и със токчета тънки момичето в бяло? И морза на нейните токчета...

Дъждовете ще дойдат, любими, дъждовете ще дойдат… Вече облачни сенки край сърцето ми жадно прелитат. Вече бавно се рони денят, часовете му изнемогват, вече пада край мен светлината – уморена...

Шумулкат шарено листата. Дъждът ги гали упоително. Тъгува бялата мъгла..